Отговорът е „Да!“ – особено ако детето е оставено да живее изцяло в нереалната реалност на екрана. Телевизорът е постоянен „член“ в семейството – неизменно присъстващ в дома на човека от двайсет и първи век! Той е мощен шаман, спосоен да внушава силно.

Дори бебетата ни заспиват на телевизор днес. Нерядко телевизорът играе по первезен начин ролята на бавачка, но неодушевена, направо бездушна. Нелеп заместител на майчината гръд, която в случая не успокоява, не дава мляко, а залива с информация, при това неподходяща. Бавачка, която заема изцяло вниманието на малкото дете, но не осигурява нужния вид внимание – не може да прегърне, нито да „накърми“ с любов. Още в най-ранна възраст започва нашето обезтелесяване. А липсата на физически контакт е изключително сериозна травма, която ние подценяваме. Това е форма на насилие над човешката природа. А от това зависи бъдещото ни умение да обичаме! Лишеният от топло докосване е своеобразна жертва! А жертвата по закон по-късно става насилник, искащ да си отмъсти, независимо по какъв начин, независимо на кого. Ако са ни обичали с топло докосване и ласка, ще обичаме след време света и хората, ако ни е липсвало гушкане, ще сме враждебни към света. Кожата ни е най-големият по площ (около два квадратни метра) орган, покрит с безброй нервни окончания, включен във вегетативната автонимна нервна система. А докосването с любов – най-древното и универсално лекарство за всеки дискомфорт. Но героите от екрана не могат да ни прегърнат. Не могат да са близки нито физически, нито емоционално – както в живота. На екрана много лесно се умира, защото героите там нямат топло триизмерно тяло. Затова животът губи стойността си във възприятието на малкото дете, тъй като то няма свой житейски опит за сравнение на двете реалности. Ако не познава другата – телесната, физичната реалност, реалността на петте сетива и следващата от тяхната стимулация приятна или неприятна емоция, детето не може да отграничи виртуалната от истинната реалност. В резултат – както лесно може да бъде убит виртуалният герой от компютърната игра, така лесно се посяга и на човешкия живот. Екранът не може да прегърне, но не може и да причини телесна болка. Там смъртта изглежда нереална. При следващото включване на играта героят отново е жив. Така малкият зрител губи усет за необратимостта на действията във физическия свят, в който куршумът убива завинаги. Екранът не може и да отговори на нашите действия. Ние управляваме случващото се там – в компютърната игра. Това създава усещане за власт и контрол над реалността. Ако детето се сбие с другарчета си, ще получи със сигурност някой шамар – така необходим, за да осъзнае, че другият също има свое лично пространство и се налага да се научи да го уважава. Ще разбере и че боли, а когато сме изпитали болка, когато познаваме страданието, сме способни на състрадание. Тогава вероятността да нараним е много по-малка. Но героите от екрана не могат да ни ударят шамар. Това създава чувство за всепозволеност и непобедимост. Така децата започват да убиват с лекота виртуалните герои, защото кръвта от екрана не лепне по тях, защото врагът не може да отговори, защото липсват и угризенията – нали утре пак ще е жив. И така – докато някои не извършат нещо фатално в истинската реалност, в която нещата са необратими.

Може и да звуча крайно този път, но действително немалко деца изтъкват това обяснение за някои техни опасни постъпки, след които наистина съжаляват. Причината е липсващата осъзнатост на децата, но причината за тази липсваща осъзнатост не е в децата!

Да, знам – живеем в двайсет и първи век. Революционното ново винаги е ило плашещо и отхвърляно от консервативното старо в човешката история. Всяко поколение се е възмущавало от развитието на следващото. Но не можем да искаме детето ни да живее в петнайсети век, нали? Ще трябва да има компютър, за да е в крак с времето, с връстниците си.

Нашият родителски дълг е да се опитаме малко да ограничим виртуалната и да му дадем опитност за сравнение в другата реалност – истинската – тази на прегръдката и докосването. Защото ние можем и да четем на детето си подготвящите за живота понякога зловещи приказки за приспиване, но след това можем да го прегърнем и да го успокоим! Телевизорът и компютърът не могат! Те не могат да го обичат. А ако са те обичали, ако не си се чувствал жертва, вероятността да станеш след това насилник се стопява!

Не разчитайте обаче на това, че ще дадете на детето си да чете този текст и по този начин ще го мотивирате. Това само може да подсили усещането му за вашата безпомощност и даже да подсили проблема ви. Отговорността да се справите е ваша. Вие сте родителите!

Източник:

Алгафари, М. (2018). Поправителен за родители. „Алгафари“ ООД. София.