Актуално

Справяне с агресори

Много от методите за самопомощ, особено когато става дума за справяне с агресори, са взаимствани от философията на бойните изкуства, дошли от Изтока. Според философията на джудо, за да спечелиш битката, се нуждаеш от това да изненадаш своя противник. А именно, да си способен да реагираш по начин, който той не очаква. Например, нападайки те, той очаква или да се разгневиш, или да се разстроиш, или да го нападнеш с аналогична ярост. Решението е в изненадата. Реакция, свързана с игнориране, подход с чувство за хумор или положително отношение към противника, тотално биха го объркали и… победили.

„Отстъпвай, за да отслабне съпротивлението“, учат будистите. Философията в айкидо е аналогична: „Отстъпвайки, ти издържаш изпитанието. Не се бори, защото неминуемо ще станеш това, срещу което се бориш. Твърде много сила води до обратния резултат. Научи се да бъдеш водач, за да водиш другите. Айкидо не е отстъпване и слабост, айкидо е мъдрост.“

В тази връзка, в статията „Пет метода за психологическо айкидо“, която можем да прочетем в сайта https://theway2yourself.wordpresss.com, са предложени начини, чрез които, отстъпвайки, всъщност можем да бъдем победители:

Пара – позволи на противника да изпусне парата

Този, който крещи е в състояние на афект. Това означава, че съзнанието му е изключено. Смешно е да се говори с някого, чието съзнание е изключено. Това е като да говориш със спящ човек. Виждали ли сте някой да крещи на друг, когато е в добро настроение? Замръзни и му позволи да изпусне парата! Нека прекипи! Мълчание и ясно чувство за битието – източник на всяко ефективно действие. Не е нужно да слушате това, което той изригва. Крещи болката му. Как да се сдържите? Много, лесно! Хвалете себе си мислено: “Колко съм талантлив, даже с такъв човек мога да бъде спокоен!!” Функцията на студена вода изпълнява и обикновеното мълчание – пауза. Докато партньорът шуми , гледайте го внимателно и се вслушвайте. Нека чайникът кипне. Методът Пара е като гасенето на пожар с вода от каната. Хората по някаква причина често предпочитат да гасят пожара на емоциите на другите с бензин …

Развалената плоча

Ситуация: детето ви пита за разрешение да отиде на разходка. Вие не искате това. Но то настойчиво повтаря своето искане без да се дразни и без да повишава глас, като грамофонна плоча. Силно настъпва. И така нататък до безкрайност. Ще отстъпите ли? Навярно. Така се късат и не толкова слаби нерви. Бихте искали да се отървете. Във всеки двубой победител е този, който има достатъчно постоянство, търпение и издръжливост. Това е методът на “развалената плоча”. Вие не бива да се дразните. Тонът е спокоен. Лицето е доброжелателно. Съгласни сте с с всичко, което другата страна казва, отказвайки на вашата молба. “Да, вероятно е така, но аз искам разрешение (за каквото и да било!)” Важно е да бъдете устойчив и да въртите записа на плочата докрай, докато победите.

Съгласие

Нищо не обезоръжава така, както съгласие с обвиненията или претенциите:

– Ти пак се прибра късно вчера !!!

 – Да, права си, вчера аз закъснях!

 – Кой знае къде се шляеш!!!

– Съжалявам, трябваше да те предупредя.”

Как мислите, още дълго време ли ще ви обвиняват, ако вие се съгласявате с всички обвинения? Не! Eнергията се изчерпва много бързо. Така че защо да я подхранвате, връщайки обратно оправдания, на които не вярват, или ответни обвинения?

Съгласие и само съгласие с всяка претенция! – Това е вашият инструмент на власт над агресията на някой друг. И знай, не е задължително да се чувстваш прав и несправедливо обиден. Това е просто един много хитър начин да се угаси враждебността и гнева на други.

Източник:

Проданова, Д. (2017). Превод от детски. Авангард прима. София.

Компютрите и телевизията правят ли агресивно детето ми?

„Мадлен, аз знам отговора! Но искам да го дам на сина ми да го прочете. Нали знаеш – не искат да слушат собствените си родители, но от устата на авторитета може и да прозвучи по-убедително!“

Отговорът е „Да!“ – особено ако детето е оставено да живее изцяло в нереалната реалност на екрана. Телевизорът е постоянен „член“ в семейството – неизменно присъстващ в дома на човека от двайсет и първи век! Той е мощен шаман, спосоен да внушава силно.

Дори бебетата ни заспиват на телевизор днес. Нерядко телевизорът играе по первезен начин ролята на бавачка, но неодушевена, направо бездушна. Нелеп заместител на майчината гръд, която в случая не успокоява, не дава мляко, а залива с информация, при това неподходяща. Бавачка, която заема изцяло вниманието на малкото дете, но не осигурява нужния вид внимание – не може да прегърне, нито да „накърми“ с любов. Още в най-ранна възраст започва нашето обезтелесяване. А липсата на физически контакт е изключително сериозна травма, която ние подценяваме. Това е форма на насилие над човешката природа. А от това зависи бъдещото ни умение да обичаме! Лишеният от топло докосване е своеобразна жертва! А жертвата по закон по-късно става насилник, искащ да си отмъсти, независимо по какъв начин, независимо на кого. Ако са ни обичали с топло докосване и ласка, ще обичаме след време света и хората, ако ни е липсвало гушкане, ще сме враждебни към света. Кожата ни е най-големият по площ (около два квадратни метра) орган, покрит с безброй нервни окончания, включен във вегетативната автонимна нервна система. А докосването с любов – най-древното и универсално лекарство за всеки дискомфорт. Но героите от екрана не могат да ни прегърнат. Не могат да са близки нито физически, нито емоционално – както в живота. На екрана много лесно се умира, защото героите там нямат топло триизмерно тяло. Затова животът губи стойността си във възприятието на малкото дете, тъй като то няма свой житейски опит за сравнение на двете реалности. Ако не познава другата – телесната, физичната реалност, реалността на петте сетива и следващата от тяхната стимулация приятна или неприятна емоция, детето не може да отграничи виртуалната от истинната реалност. В резултат – както лесно може да бъде убит виртуалният герой от компютърната игра, така лесно се посяга и на човешкия живот. Екранът не може да прегърне, но не може и да причини телесна болка. Там смъртта изглежда нереална. При следващото включване на играта героят отново е жив. Така малкият зрител губи усет за необратимостта на действията във физическия свят, в който куршумът убива завинаги. Екранът не може и да отговори на нашите действия. Ние управляваме случващото се там – в компютърната игра. Това създава усещане за власт и контрол над реалността. Ако детето се сбие с другарчета си, ще получи със сигурност някой шамар – така необходим, за да осъзнае, че другият също има свое лично пространство и се налага да се научи да го уважава. Ще разбере и че боли, а когато сме изпитали болка, когато познаваме страданието, сме способни на състрадание. Тогава вероятността да нараним е много по-малка. Но героите от екрана не могат да ни ударят шамар. Това създава чувство за всепозволеност и непобедимост. Така децата започват да убиват с лекота виртуалните герои, защото кръвта от екрана не лепне по тях, защото врагът не може да отговори, защото липсват и угризенията – нали утре пак ще е жив. И така – докато някои не извършат нещо фатално в истинската реалност, в която нещата са необратими.

Може и да звуча крайно този път, но действително немалко деца изтъкват това обяснение за някои техни опасни постъпки, след които наистина съжаляват. Причината е липсващата осъзнатост на децата, но причината за тази липсваща осъзнатост не е в децата!

Да, знам – живеем в двайсет и първи век. Революционното ново винаги е ило плашещо и отхвърляно от консервативното старо в човешката история. Всяко поколение се е възмущавало от развитието на следващото. Но не можем да искаме детето ни да живее в петнайсети век, нали? Ще трябва да има компютър, за да е в крак с времето, с връстниците си.

Нашият родителски дълг е да се опитаме малко да ограничим виртуалната и да му дадем опитност за сравнение в другата реалност – истинската – тази на прегръдката и докосването. Защото ние можем и да четем на детето си подготвящите за живота понякога зловещи приказки за приспиване, но след това можем да го прегърнем и да го успокоим! Телевизорът и компютърът не могат! Те не могат да го обичат. А ако са те обичали, ако не си се чувствал жертва, вероятността да станеш след това насилник се стопява!

Не разчитайте обаче на това, че ще дадете на детето си да чете този текст и по този начин ще го мотивирате. Това само може да подсили усещането му за вашата безпомощност и даже да подсили проблема ви. Отговорността да се справите е ваша. Вие сте родителите!

Източник:

Алгафари, М. (2018). Поправителен за родители. „Алгафари“ ООД. София.

Никой не се ражда насилник. Защо тогава детската агресия е пандемия?

„Защо синът ми бие децата в училище? Той е само в първи клас, а вече ни викат няколко пъти по такъв повод на разговор. Никой не е такъв от нас с баща му.“

 Никой не се ражда насилник, нито пък изпитва удоволствие от това да е жертва. Децата са уязвими не само физически, а и психически. Ако в семейството има чести разправии, скандали, шамари, малкото човече попива негативната енергия и трупа напрежение. В такива моменти детето се страхува, а невъзможността да изрази трансформиращия се в агресия към притесняващите го родители страх го кара да насочи протестната реакция в друга посока. Естествено е да реагира с повишаване на агресивността си. Но тя не е насочена вече към родителите – първо те са по-силни, а второ – то ги обича. Затова започва да търси отдушник, изкупителна жертва в детската градина, на улицата, в училището. Насилниците най-често са хлапета, които са били принудени да търпят. Те са нервни, неспокойни, лесно се палят заради ниското самочувствие.

Втора причина едно дете да започне да малтретира друго е забраната за агресия. В семейството, а и в училището трябва да се даде възможност на малкия човек да се защитава, за да не мисли пораженчески, да спори за мнението си, да потърси помощ. Точно това някой може да нарече клеветничество, но всъщност то предпазва от насилие.

Ако забраним на детето да е агресивно в нормалните граници, то може да започне да причинява болка другиму, дори да стане садистично. Такива момчета и момичета търсят най-лесната си жертва – тя е плаха, хрисима, неуверена, с комплекси.

Важно е детето да бъде физически активно. На тази възраст не може да се очаква от него да стои неподвижно цял ден на чина. Спорт, чист въздух, движение осигуряват добър вентил за излишната енергия.

Възможно е синът ви да е тревожен и поради трудна адаптация към новия статус, среда, дисциплина в училище. Това е стресов момент за първолаците, а децата разтоварват напрежението от стреса понякога и под формата на агресивно поведение.

„Никой не е такъв от нас с баща му“- казвате. Но агресията има хиляди лица. Понякога свръхгрижовната майка е задушаващ, отнемащ свободата агресор. Умението „с памук душа да се вади“ също би могло да е скрита форма на агресия. Това, че никой не повишава тон и не се бие, не означава, че не е агресивен. Това, че вие не проявявате агресия, би могло да е признак, че тя е задържана, подмолна и изразяваща се заобиколно.

Какъвто и да е конкретният повод за агресивността му, можете да търсите като причина задържано напрежение. Опитайте да откриете източника му.

Източник:

Алгафари, М. (2018). Поправителен за родители. „Алгафари“ ООД. София.