Актуално

На тийнейджъра с любов, моля!

Руският психолог Владимир Леви нарича пубертета „симфония на антивнушаемостта“. В тази фаза, която ознаменува периода 12-18 години, младият човек е объркан в търсене на своята идентичност: „С мен става нещо небивало, страшно, бясно раста, всичко в мен се променя и много от промените са нежелателни, неприятни, срамни… Хем не ги искам, хем ги искам…Не разбирам защо често се чувствам толкова странно – ту ми се иска да се скрия, да умра, ту да летя и да прегръщам целия свят… Толкова се нуждая от самотата и толкова страдам от нея. Не знам какво ще си помисля след минута – не ми пречете, помогнете ми!… Стига сте ме смятали за дете – вече съм голям! Моля да ме смятате за равен, да ме уважавате! Но онзи малък остатък от детството, което още е в мен – оставете ме да го доизживея, да го доиграя… Не искам да живея така, както живеете вие, не искам да приличам на вас…“

16-годишната Стела се поглежда в огледалото и ту се чувства истинска звезда: „Как прекрасно изглеждам само! Не мога да повярвам колко добре ми се отразява порастването!“, ту в следващия момент може да изпита потребност да го счупи: „Не, не е възможно това ужасно нещо отсреща да съм аз!“

Но като че ли именно втората представа за Аз-образа е доминираща през по-голямата част от тази фаза и подрастващият сам поставя себе си в ролята на аутсайдер, независимо от външните обстоятелства или благодарение точно на тях.

Не един родител ми е споделял: „Детето ми е очарователно. Видимо всички искат да са му приятели, а той/тя сякаш сам/а се ситуира в ролята на аутсайдер и отбягва всички.“.

Какво всъщност се случва в главите на тези деца е загадка. Но 17-годишната Елица ще ни помогне да надникнем през ключалката на тийнейджърската душа поне за малко.

„Елица съм, на 17. Не знам коя съм и какво съм. Понякога се чувствам като част от интериора. Невидима съм. В училище никой не ме забелязва. Може и аз да съм си виновна, защото говоря много тихо, трудно се сприятелявам (не съм имала приятелка от 4-ти клас) и съм дебела. Понякога се чувствам, че животът се случва покрай мен, а аз го гледам като филм. Скоро едно момиче от класа ми каза: „Елица, как може да си такъв непукист?! Сякаш нищо не те докосва…“ Как да ú кажа колко всъщност всичко ме докосва?! Направо сякаш ми се сваля кожата от болка. Но какво съм виновна, че не ми личи?! Поне 1,75 см. съм, а се чувствам невидима. Парадоксално, нали? Ако не ми пукаше за всичко и всеки, щях да съм щстлива в моята хралупа.

Обичам да слушам музика и да рисувам. Това е любимото ми. Но ако ми се наложи да съм сред хора, не зная как да се държа. А хората са ми интересни, при това много. Чудя се дали един ден да не стана психолог?! Но доката аз съм толкова заинтригувана от околните, никой всъщност не забелязва това. Хората са най-интересните същества, имат толкова много лица и багри. Но аз… Сякаш съм сива. Като мишка съм. Невидима съм и затова съм при тебе. Какво да направя да съм си аз и същевременно околните да ме забележат?!“

Според учените три са водещите фактори, които могат да превърнат едно дете в аутсайдер в групата на връстниците му:

  1. Външност;
  2. Разбирания, ценности;
  3. Поведение.

Добре, Елица, ще промениш външността си. Ще отидеш на диетолог. Ще започнеш да спазваш драконови диети. И ще отслабнеш. Ти дори и сега не си пълна, леко закръглена си. Имаш заложени данни на модел. После може би ще си оправиш и прическата, като откриеш сините си очи. Ще си обновиш гардероба – вече няма да носиш само торбести черни дрехи. Дори да се промениш до неузнаваемост обаче, пак ще бъдеш себе си. Под новата ти прическа ще продължава да работи твоят вечно неудовлетворен мозък, под новите ти дрехи ще пулсира все същото неуморно търсещо хиляди отговори сърце. Така че, Елица, заслужава ли си да бъдеш не-Аз, ако това е в дисонанс с природата ти?! Само, за да чуеш колко си станала еднаква с околните?! Това ли искаш? Но ако промениш разбиранията си, то тогава и на поведенческо ниво нещата вече ще се трансформират.

            Ти споделяш колко те боли за околните. Покажи им го, кажи им го! Те дори не го предполагат. Това дълбоко ще ги докосне. Не спирай да търсиш контакт и се опитай да не обобщаваш. Понякога до такава степен сме склонни да си представяме как ще се развие дадено събитие в бъдеще, че предварително изтощаваме и задушаваме емоцията от евентуално случилото се и губим интерес да го изживеем реално. Ти сама ми го казваш постоянно: „И без това знам как ще се случат нещата“. Не знаеш. Просто опитай. Излез навън и вместо да анализираш, действай. Има такива хора като теб, които наистина първо трябва да действат, а после да мислят, защото прекаленото „предъвкване“ на нещата стопира тяхното случване и нагнетява тревожност. То блокира спонтанността и се озоваваш в една реалност на постоянно не-случване, сякаш си във вакуум.

            Опитай се да подлагаш на съмнение крайните констатации, които си склонна да правиш. И се усмихвай. Затваряш десетки врати така. Зная, че не го правиш нарочно, а по стар навик. Имаш право ето сега, точно в този миг, да отвориш нова страница и да дадеш шанс на новото си начало.

            Аутсайдерът бил „човек, който не е претендент за победа“. Обаче „победа“ е относително понятие. Не всеки е роден да е в главната роля, а и не всеки се нуждае от нея. Но ако можеш да се сприятелиш със себе си, въпреки натиска от околните да бъдеш не-Аз, тогава наистина си успял да победиш в „състезанието“.

Няколко полезни идеи за подрастващите

Малко биохимия

Промените на децата в пубертета са под силното влияние и на физиологическото им израстване. Физиологичните промени, които настъпват тогава, в значителна степен предопределят емоционалното им състояние.

С навлизането в пубертета започват важни промени в лимбичната система, която отгговаря за емоциите. Докато в началото на пубертета тийнейджърите реагират под влияние на моментното чувство, тъй като мозъкът им все още разчита основно на него, с израстването реакциите придобиват друг характер, а именно разумен, защото вече са под влиянието на префронталната кора, известна като център на рационалността. Ето няколко от най-значимите промени в пубертета, настъпващи на чисто физиологично ниво, при които промяната в мозъчната структура оказва влияние върху поведението на подрастващите:

            Нови мисловни способност: Тийнейджърите вече имат достатъчно добре развита мозъчна структура, за да могат да планират и да взимат решения като възрастни – при наличието на достатъчно време и информация. Те обаче често действат под влияние на моментното чувство.

            Силни емоции: Именно в пубертета много интензивно се развива амигдалата – смята се, че това е зоната, която свързва сетивната информация с емоционалните реакции. Наред с хормоналните промени това води до интензивни чувства на гняв, страх, агресия (включително и към себе си) и сексуално привличане. Постепенно лимбичната система попада все повече под контрола на префронталната кора и в регулирането на емоциите се включват много допълнителни центрове.

            Влиянието на връстниците: Със засилването на способността за абстрактно мислене, при юношите нараства напрежението в общуването. Способността да погледнат на себе си през очите на другите често ги кара да се измъчват при мисълта за чуждото мнение. Одобрението на връстниците е осоено поощрителен стимул за мозъка на тийнейджърите, което обяснява защо те са по-склонни да поемат рискове в тяхно присъствие. Общуването с приятелите е незаменимо. Младежите се научават да защитават позицията си, да правят компромиси и да планират съвместно.

            Измерване на риска: Тийнейджърите се нуждаят от по-висока доза риск, за да почувстват ефекта, който възрастните изпитват. Затова и в тази възраст човек е най-склонен да се изложи на опасност – понякога само заради тръпката. Според специалистите към 17-годишна възраст центровете в мозъка, които отговарят за контролирането на импулсите и дългосрочното планиране, вече са добре развити и човек може да прецени кога е разумно да рискува и кога не.

            Усещането, че си център на света: Част от хормоналните промени в пубертета е свързана с нарасналия брой рецептори на окситоцин. Въпреки, че понякога наричат окситоцина „хормон на близостта“, увеличената чувствителност към него е свързана с повишена саморефлективност и усещане, че всички непрекъснато те гледат. Това може да направи някои младежи по-егоцентрични, но може да пробуди и желанието да променят света. На този етап нещата им изглеждат черни и бели, затова идеите им могат да са твърде крайни. Психолозите съветват родителите по-скоро да им помагат да изследват въпросите, отколкото да им дават готови отговори.

Очертаване на нови граници

Част от порастването е детето в един момент да започне по-драстично да очертава интимното си пространство и да го брани, особено от възрастните хора в най-близкото си обкръжение. Тийнейджърът започва да преосмисля моделите на своето семейство, вглежда се в родителите си с изключителна критичност, търсейки своята идентичност, това свое ново Аз, което ще се опита да заяви пред света. Затварянето в себе си е част от пубертета, но на родителите е отговорността да не губят връзка с детето си, въпреки неговата склонност да се самоизолира, да съумеят да му внушат, че са наоколо, че са негова подкрепа и че винаги са насреща.

Как работи доверието между деца и родители

Създаването на доверие е дълъг процес. Базисното доверие и съответно недоверие се формират още в първата година от живота на детето и са обвързани с присъствието или липсата респективно на един постоянен, предвидим, обгрижващ родител, най-често това е майката. Но когато детето навлезе в пубертета, то започва да подлага всичко на съмнение – опитва се да скъса веригите, да разбие схемите, стереотипите и авторитетите. Дори в най-балансираното семейство, изповядващо значими ценности, където всичко години наред е било основано на взаимно доверие, може да се очаква този бунт. В определени граници той е здравословен.

            Тийнейджърът вече иска нови взаимоотношения, основани на нова плоскост. Той не иска да има родители, които постоянно да му напомнят колко несръчен е бил доскоро (и все още е!), нито родители, които да му се правят на приятели (той такива си има вече!). Но ако близостта вече е формирана в онези ранни фази от развитието му, въпреки този стихиен бунт, тя именно ще бъде водещият фактор един ден детето ни да се завърне отново при нас, но вече овладяно, балансирано и по-зряло.

Как да мотивираме тийнеджъра да учи

Подходът към децата ни масово е твърде скучен. Децата ни днес са прагматични. За да се мотивират да учат, те трябва да имат ясни отговори на въпроса: „Това, което днес уча, за какво ще ми помогне утре?“. На въпроси от типа: „Защо ми е да уча химия, като искам да стана програмист?“ отговарям, че няма значение какъв е предметът, в случая той е метафора за „скука“. Ако на 14 години се научиш да преодоляваш съпротивите си по отношение на нещо, което те отегчава днес, спокойно ще можеш да се мобилизираш във всякакви критични ситуации и да се справиш с тях. „Досадните“ предмети в училище те учат на самодисциплина – ставаш и отиваш да си свършиш работата. При това, като изцяло ú се отдаваш.

Доминиращите емоции в пубертета

Родителите трябва да са наясно, че ще има гняв, ярост, страхове, сълзи от тъга, сълзи от щастие, страдание. Ще има силни емоции, ескалиращи като цунами, нападки, чувство за вина, срам, съмнение… Пубертетът прелива от емоции, но в един момент и най-голямата буря затихва. А колкото до доверието – доверие не е ли именно това да можеш да бъдеш себе си и същевременно да не бъдеш отхвърлен заради това? Тийнейджърът ще оцени високо, ако му дадем този шанс. А ако успеем да му внушим, че „и това ще мине“, че е нещо, през което преминава всеки и оцелява, ставайки много по-силен, може да имаме щастието за близост с него още днес.

Източник:       Проданова, Д. (2017). Превод от детски. Авангард прима. София.

Справяне с агресори

Много от методите за самопомощ, особено когато става дума за справяне с агресори, са взаимствани от философията на бойните изкуства, дошли от Изтока. Според философията на джудо, за да спечелиш битката, се нуждаеш от това да изненадаш своя противник. А именно, да си способен да реагираш по начин, който той не очаква. Например, нападайки те, той очаква или да се разгневиш, или да се разстроиш, или да го нападнеш с аналогична ярост. Решението е в изненадата. Реакция, свързана с игнориране, подход с чувство за хумор или положително отношение към противника, тотално биха го объркали и… победили.

„Отстъпвай, за да отслабне съпротивлението“, учат будистите. Философията в айкидо е аналогична: „Отстъпвайки, ти издържаш изпитанието. Не се бори, защото неминуемо ще станеш това, срещу което се бориш. Твърде много сила води до обратния резултат. Научи се да бъдеш водач, за да водиш другите. Айкидо не е отстъпване и слабост, айкидо е мъдрост.“

В тази връзка, в статията „Пет метода за психологическо айкидо“, която можем да прочетем в сайта https://theway2yourself.wordpresss.com, са предложени начини, чрез които, отстъпвайки, всъщност можем да бъдем победители:

Пара – позволи на противника да изпусне парата

Този, който крещи е в състояние на афект. Това означава, че съзнанието му е изключено. Смешно е да се говори с някого, чието съзнание е изключено. Това е като да говориш със спящ човек. Виждали ли сте някой да крещи на друг, когато е в добро настроение? Замръзни и му позволи да изпусне парата! Нека прекипи! Мълчание и ясно чувство за битието – източник на всяко ефективно действие. Не е нужно да слушате това, което той изригва. Крещи болката му. Как да се сдържите? Много, лесно! Хвалете себе си мислено: “Колко съм талантлив, даже с такъв човек мога да бъде спокоен!!” Функцията на студена вода изпълнява и обикновеното мълчание – пауза. Докато партньорът шуми , гледайте го внимателно и се вслушвайте. Нека чайникът кипне. Методът Пара е като гасенето на пожар с вода от каната. Хората по някаква причина често предпочитат да гасят пожара на емоциите на другите с бензин …

Развалената плоча

Ситуация: детето ви пита за разрешение да отиде на разходка. Вие не искате това. Но то настойчиво повтаря своето искане без да се дразни и без да повишава глас, като грамофонна плоча. Силно настъпва. И така нататък до безкрайност. Ще отстъпите ли? Навярно. Така се късат и не толкова слаби нерви. Бихте искали да се отървете. Във всеки двубой победител е този, който има достатъчно постоянство, търпение и издръжливост. Това е методът на “развалената плоча”. Вие не бива да се дразните. Тонът е спокоен. Лицето е доброжелателно. Съгласни сте с с всичко, което другата страна казва, отказвайки на вашата молба. “Да, вероятно е така, но аз искам разрешение (за каквото и да било!)” Важно е да бъдете устойчив и да въртите записа на плочата докрай, докато победите.

Съгласие

Нищо не обезоръжава така, както съгласие с обвиненията или претенциите:

– Ти пак се прибра късно вчера !!!

 – Да, права си, вчера аз закъснях!

 – Кой знае къде се шляеш!!!

– Съжалявам, трябваше да те предупредя.”

Как мислите, още дълго време ли ще ви обвиняват, ако вие се съгласявате с всички обвинения? Не! Eнергията се изчерпва много бързо. Така че защо да я подхранвате, връщайки обратно оправдания, на които не вярват, или ответни обвинения?

Съгласие и само съгласие с всяка претенция! – Това е вашият инструмент на власт над агресията на някой друг. И знай, не е задължително да се чувстваш прав и несправедливо обиден. Това е просто един много хитър начин да се угаси враждебността и гнева на други.

Източник:

Проданова, Д. (2017). Превод от детски. Авангард прима. София.

Компютрите и телевизията правят ли агресивно детето ми?

„Мадлен, аз знам отговора! Но искам да го дам на сина ми да го прочете. Нали знаеш – не искат да слушат собствените си родители, но от устата на авторитета може и да прозвучи по-убедително!“

Отговорът е „Да!“ – особено ако детето е оставено да живее изцяло в нереалната реалност на екрана. Телевизорът е постоянен „член“ в семейството – неизменно присъстващ в дома на човека от двайсет и първи век! Той е мощен шаман, спосоен да внушава силно.

Дори бебетата ни заспиват на телевизор днес. Нерядко телевизорът играе по первезен начин ролята на бавачка, но неодушевена, направо бездушна. Нелеп заместител на майчината гръд, която в случая не успокоява, не дава мляко, а залива с информация, при това неподходяща. Бавачка, която заема изцяло вниманието на малкото дете, но не осигурява нужния вид внимание – не може да прегърне, нито да „накърми“ с любов. Още в най-ранна възраст започва нашето обезтелесяване. А липсата на физически контакт е изключително сериозна травма, която ние подценяваме. Това е форма на насилие над човешката природа. А от това зависи бъдещото ни умение да обичаме! Лишеният от топло докосване е своеобразна жертва! А жертвата по закон по-късно става насилник, искащ да си отмъсти, независимо по какъв начин, независимо на кого. Ако са ни обичали с топло докосване и ласка, ще обичаме след време света и хората, ако ни е липсвало гушкане, ще сме враждебни към света. Кожата ни е най-големият по площ (около два квадратни метра) орган, покрит с безброй нервни окончания, включен във вегетативната автонимна нервна система. А докосването с любов – най-древното и универсално лекарство за всеки дискомфорт. Но героите от екрана не могат да ни прегърнат. Не могат да са близки нито физически, нито емоционално – както в живота. На екрана много лесно се умира, защото героите там нямат топло триизмерно тяло. Затова животът губи стойността си във възприятието на малкото дете, тъй като то няма свой житейски опит за сравнение на двете реалности. Ако не познава другата – телесната, физичната реалност, реалността на петте сетива и следващата от тяхната стимулация приятна или неприятна емоция, детето не може да отграничи виртуалната от истинната реалност. В резултат – както лесно може да бъде убит виртуалният герой от компютърната игра, така лесно се посяга и на човешкия живот. Екранът не може да прегърне, но не може и да причини телесна болка. Там смъртта изглежда нереална. При следващото включване на играта героят отново е жив. Така малкият зрител губи усет за необратимостта на действията във физическия свят, в който куршумът убива завинаги. Екранът не може и да отговори на нашите действия. Ние управляваме случващото се там – в компютърната игра. Това създава усещане за власт и контрол над реалността. Ако детето се сбие с другарчета си, ще получи със сигурност някой шамар – така необходим, за да осъзнае, че другият също има свое лично пространство и се налага да се научи да го уважава. Ще разбере и че боли, а когато сме изпитали болка, когато познаваме страданието, сме способни на състрадание. Тогава вероятността да нараним е много по-малка. Но героите от екрана не могат да ни ударят шамар. Това създава чувство за всепозволеност и непобедимост. Така децата започват да убиват с лекота виртуалните герои, защото кръвта от екрана не лепне по тях, защото врагът не може да отговори, защото липсват и угризенията – нали утре пак ще е жив. И така – докато някои не извършат нещо фатално в истинската реалност, в която нещата са необратими.

Може и да звуча крайно този път, но действително немалко деца изтъкват това обяснение за някои техни опасни постъпки, след които наистина съжаляват. Причината е липсващата осъзнатост на децата, но причината за тази липсваща осъзнатост не е в децата!

Да, знам – живеем в двайсет и първи век. Революционното ново винаги е ило плашещо и отхвърляно от консервативното старо в човешката история. Всяко поколение се е възмущавало от развитието на следващото. Но не можем да искаме детето ни да живее в петнайсети век, нали? Ще трябва да има компютър, за да е в крак с времето, с връстниците си.

Нашият родителски дълг е да се опитаме малко да ограничим виртуалната и да му дадем опитност за сравнение в другата реалност – истинската – тази на прегръдката и докосването. Защото ние можем и да четем на детето си подготвящите за живота понякога зловещи приказки за приспиване, но след това можем да го прегърнем и да го успокоим! Телевизорът и компютърът не могат! Те не могат да го обичат. А ако са те обичали, ако не си се чувствал жертва, вероятността да станеш след това насилник се стопява!

Не разчитайте обаче на това, че ще дадете на детето си да чете този текст и по този начин ще го мотивирате. Това само може да подсили усещането му за вашата безпомощност и даже да подсили проблема ви. Отговорността да се справите е ваша. Вие сте родителите!

Източник:

Алгафари, М. (2018). Поправителен за родители. „Алгафари“ ООД. София.

Никой не се ражда насилник. Защо тогава детската агресия е пандемия?

„Защо синът ми бие децата в училище? Той е само в първи клас, а вече ни викат няколко пъти по такъв повод на разговор. Никой не е такъв от нас с баща му.“

 Никой не се ражда насилник, нито пък изпитва удоволствие от това да е жертва. Децата са уязвими не само физически, а и психически. Ако в семейството има чести разправии, скандали, шамари, малкото човече попива негативната енергия и трупа напрежение. В такива моменти детето се страхува, а невъзможността да изрази трансформиращия се в агресия към притесняващите го родители страх го кара да насочи протестната реакция в друга посока. Естествено е да реагира с повишаване на агресивността си. Но тя не е насочена вече към родителите – първо те са по-силни, а второ – то ги обича. Затова започва да търси отдушник, изкупителна жертва в детската градина, на улицата, в училището. Насилниците най-често са хлапета, които са били принудени да търпят. Те са нервни, неспокойни, лесно се палят заради ниското самочувствие.

Втора причина едно дете да започне да малтретира друго е забраната за агресия. В семейството, а и в училището трябва да се даде възможност на малкия човек да се защитава, за да не мисли пораженчески, да спори за мнението си, да потърси помощ. Точно това някой може да нарече клеветничество, но всъщност то предпазва от насилие.

Ако забраним на детето да е агресивно в нормалните граници, то може да започне да причинява болка другиму, дори да стане садистично. Такива момчета и момичета търсят най-лесната си жертва – тя е плаха, хрисима, неуверена, с комплекси.

Важно е детето да бъде физически активно. На тази възраст не може да се очаква от него да стои неподвижно цял ден на чина. Спорт, чист въздух, движение осигуряват добър вентил за излишната енергия.

Възможно е синът ви да е тревожен и поради трудна адаптация към новия статус, среда, дисциплина в училище. Това е стресов момент за първолаците, а децата разтоварват напрежението от стреса понякога и под формата на агресивно поведение.

„Никой не е такъв от нас с баща му“- казвате. Но агресията има хиляди лица. Понякога свръхгрижовната майка е задушаващ, отнемащ свободата агресор. Умението „с памук душа да се вади“ също би могло да е скрита форма на агресия. Това, че никой не повишава тон и не се бие, не означава, че не е агресивен. Това, че вие не проявявате агресия, би могло да е признак, че тя е задържана, подмолна и изразяваща се заобиколно.

Какъвто и да е конкретният повод за агресивността му, можете да търсите като причина задържано напрежение. Опитайте да откриете източника му.

Източник:

Алгафари, М. (2018). Поправителен за родители. „Алгафари“ ООД. София.